Сутринта беше спокойна. Старата улица дремеше под ленивите лъчи на слънцето, когато изведнъж се разнесе тежък, глух тътен — сякаш някой разбиваше метал с ярост, която не беше човешка. Хората надникнаха през прозорците, минувачите се спряха — и застинаха.
На покрива на бял ван стоеше възрастен мъж. В ръцете си стискаше голям чук и с всяко движение превръщаше автомобила в смазан куп желязо. Металът стенеше, покривът се смачкваше, стъклата се ронеха, а от гърдите на мъжа се откъсваше задавен вик — смесица от болка, отчаяние и безумие.
— Боже… какво прави той? — прошепна жена от близката къща.
След минути се чуха сирени. Полицията пристигна бързо. Двама униформени се приближиха внимателно, качиха се на стъпалото и отнеха чука от ръцете му. Той не се съпротивляваше. Само тихо промълви:
— Стига. Достатъчно е.
Седна на бордюра, наведе глава и заплака. Сълзите се стичаха по прашното му лице, ръцете му трепереха. Когато го попитаха защо е направил това, отговорът излезе едва доловим:
— Това беше колата на сина ми.
Настъпи тишина.
Синът му беше загинал в катастрофа само преди седмица. Същият този ван бе последното място, където бе поел дъх. Мъжът не издържаше да го гледа. Всеки път, когато минаваше покрай него, виждаше кръвта по ламарината, чуваше писъка на спирачките.
Тази сутрин просто не издържа. Взе чука и започна да удря — докато болката не стихне, докато не остане нищо.
Полицаите стояха безмълвни. Един наведе глава, друг избърса очите си. Никой не виждаше престъпник — само баща, пречупен от скръбта.
Когато го отведоха, мъжът се обърна към смазаната кола и прошепна:
— Прости ми, сине… не исках да те нараня.
Улицата отново потъна в тишина — онази, в която болката звучи по-силно от всеки вик.
Бета-функция
