Мъж, който наскоро бе загубил съпругата си, започна да забелязва, че всяко цвете, което оставя на гроба ѝ, изчезва. Решил да постави камера и останал потресен от запечатаното на записа.

Шест месеца след смъртта на съпругата си, Виктор все още слагаше масата за двама и се улавяше да ѝ разказва за събитията от деня. Всяка неделя отиваше на гробището с червени рози — нейните любими — поставяше ги и тихо шепнеше:
— Прости ми… така и не се научих да живея без теб.

Но скоро забеляза нещо странно: след седмица розите изчезваха. Без остатък. Седмица след седмица — същото. Пазачът само сви рамене:
— Може да са бездомници или деца.

Тогава Виктор постави скрита камера под камък. Когато вечерта видя записа, сърцето му се сви.

Малко момиченце на около осем години се приближаваше към гроба, внимателно взимаше букета и бягаше.

Следващата неделя Виктор реши да я изчака лично. Там беше — сиво палтенце, плитки — до съседен гроб с малка плоча: името на нейния брат.

— Ти ли взимаш моите цветя? — попита тихо.

Тя кимна, уплашена:

— Извинете, чичо… Тук лежи брат ми. Мама плаче, но нямаме пари за цветя. Не исках да е сам… Помислих, че жената от красивия паметник няма да се разсърди.

Виктор коленичи и прегърна детето. Оттогава всяка неделя носи два букета — един за жена си, един за момичето. То го чака при портите.

Понякога чуждата болка може да стане ключът към нашето собствено изцеление.