Болницата онзи ден пулсираше с обичайния си ритъм: медицинските сестри тичаха по коридорите, пациентите нервно разглеждаха документи, а някой поглеждаше ядосано часовника. В чакалнята цареше особено безвремие — мирис на антисептик, гласове, смесени с напрегнато очакване.
И изведнъж вратата се отвори и се появи възрастна жена. Ниска, облечена в старо, избеляло палто и изтъркана шапка. В ръцете си държеше добре притисната кожена чанта, толкова стара, колкото и самата тя. Жената се огледа и, без да каже и дума, седна на стол в ъгъла.
Няколко души се спогледаха. Млада двойка се усмихна тихо:
— Разбира ли изобщо къде е?
— Може би е объркала отделенията…
— Или нямала пари за преглед — добави някой друг.
Смехът беше тих, но обиден. Жената не обърна никакво внимание. Седеше изправена, спокойно, сякаш чуждите погледи въобще не я засягат. В лицето ѝ се четеше умора, но без унижение, с достойнство.
Миняха десетина минути. Внезапно вратата на операционната се отвори и в залата влезе висок мъж в зелена униформа — известният хирург, чието име познаваха не само пациентите, но и журналистите. Неговото появяване мигновено промени атмосферата: разговорите секнаха, някой дори втренчи поглед.
Той не каза нищо. С бърза стъпка се насочи право към възрастната жена. След няколко секунди стоеше пред нея.
— Извинете, че ви накарах да чакате — каза тихо, с леко детско притеснение. — Имам нужда от вашия съвет… Не съм сигурен в решението.
В залата стана толкова тихо, че се чуваше тиктакането на часовника. Хората се спогледаха: известният хирург — моли възрастна жена в старо палто за съвет?
Тогава администраторката зад гишето възкликна:
— Изчакайте… Това е професор Соколова! Тя, която преди двадесет години ръководеше хирургичното отделение!
И всичко стана ясно.
Тази скромна жена някога бе спасила десетки животи. Тя обучаваше тези, които сега се смятаха за най-добрите лекари в страната. А този хирург, пред когото колегите се прекланяха, бе нейният ученик.
Той я потърси, защото се сблъска с рядък случай — и знаеше: само тя може да посочи решението, да види това, което никой друг не може.
Жената вдигна очи и тихо каза:
— Тогава нека да отидем да видим заедно.
Те влязоха в операционната — учител и ученик. А в залата останаха хората, които преди малко се смееха. Сега те не можеха да повдигнат поглед от срама.
Бета-функция
