Войникът събираше малките змии, грижеше се за тях, хранеше ги и им осигуряваше защита, без дори да подозира, че един ден именно те ще се окажат причина за неговото спасение. История, която докосва сърцата на всички.

Младият войник, току-що подписал договор и с желание да докаже своята стойност, беше изпратен на служба в суровите планини на Памир. Той не подозираше, че точно там ще срещне нещо, което завинаги ще промени разбирането му за живота и смъртта.

Службата беше изпитание за тялото и духа: ледени нощи, оскъден въздух и непрекъсната заплаха от нападения. За да оцеляват психически, войниците измисляха различни занимания. Но неговото се оказа необичайно — в разрушен блиндаж той откри гнездо с малки змии.

Обикновено подобни създания щяха да бъдат унищожени, но той не можа да вдигне ръка. Започна да оставя до тях трохи хляб и капки мляко, наблюдавайки как малките тела бавно се приближават. С времето змиите спряха да се страхуват и между човек и хищници се роди странно, търпеливо приятелство.

Една нощ, когато доброволно застана на пост вместо изтощен другар, тъмнината беше гъста и напрегната. Когато реши да се върне, пред него се изправи огромна кобра. Разтвори качулката си, очите ѝ проблеснаха — и войникът разбра, че най-малкото движение може да бъде последното.

Замръзнал, той остана неподвижен часове наред. Само с първите слънчеви лъчи кобрата бавно спусна глава и безшумно се плъзна към скалите.

Когато достигна лагера, ужасът го обзе — цялата му група бе унищожена при нощно нападение. Ако се беше върнал дори минути по-рано, и той нямаше да оживее. Тогава осъзна: кобрата сякаш нарочно го бе задържала жив.

По-късно го разпитваха, подозирайки предателство, но доказателства не бяха намерени. Демобилизираха го и той се върна у дома, пазейки в паметта си погледа на кобрата — не враждебен, а почти човешки.

Оттогава казваше само едно:
„Прави добро, без да чакаш благодарност. Но помни — природата не забравя и може би един ден ще ти се отплати, когато всички други се обърнат от теб.“