Малкото момиченце погали и целуна кучето, което се бе превърнало в най-близкия ѝ приятел. Реакцията на пса бе толкова трогателна, че майката, наблюдавайки ги, усети как сърцето ѝ спира за миг.

Валентина затвори вратата на пералнята с такъв удар, че металът отекна из малкия им двустаен апартамент. Под носа си изръмжа:

— Дори кучето не тръгна с него. Само остави сметките и тази тежест.

От дивана се изправи Зенит — едър немски овчар с плътно прилепнала каишка около мощната шия. Жълтите му очи се спряха право върху Валентина. За мъжа ѝ това беше символ на вярност, а за нея — укорен поглед, пълен с упрек.

— Недей да ме гледаш така — промърмори тя. — Ти си неговото куче, не моето.

— Мамо, не се сърди на Зенит — обади се тихо Катя.

На килима седеше момичето — къдрава, в червен пуловер, държейки опашката на пса като въже, но Зенит дори не помръдна.

— Казах ти да не го дърпаш, той не е играчка.
— Той ме обича — отвърна сериозно Катя. — Винаги ми разрешава и ми помага.

Валентина се усмихна горчиво:

— Помага? Твоят „помощник“ не помогна, когато баща ти си тръгна. Не помогна с наема, нито с храната. Само яде за двама.

Катя се намръщи:

— Той е най-добрият ми приятел.

Зенит сякаш усети напрежението. Приближи се и застана между детето и ръба на масата, където се клатеше стъклена чаша. Тялото му докосна гърба ѝ — като жив щит.

— Вечно ми се пречка — изсумтя Валентина.
— Не, мамо — засмя се Катя, галейки го по хълбока. — Виж, той помага.

Момичето бутна кубче под дивана. Когато не успя да го вземе, Зенит внимателно го избутна с лапа навън.

— Виждаш ли, мамо? Той помогна!

Сърцето на Валентина се сви. Всяко движение на пса излъчваше грижа. Спомни си нощите, когато носеше одеялото на Катя, връщаше паднала чаша — „Просто търси внимание“, помисли си тя.

Катя прегърна Зенит за врата:

— Добро момче.

Погледът на пса срещна очите на Валентина — сериозен, разбиращ, почти човешки.

— Недей да се правиш на умен. Ти си само куче — извика тя. — Нищо не можеш да поправиш.
— Мамо, не му викай! — за първи път Катя защити някой друг, а не себе си.

Думите пронизаха Валентина.

След миг Зенит наклони тежката си глава и нежно допря чело до лицето на детето. Спокойно. Уверено.

— Мамо, видя ли? — прошепна Катя. — Той ме целуна обратно!

Сърцето на Валентина затуптя силно. Това не беше просто вярност на куче. Това беше истинска връзка.

Съседът пак почука по радиатора, но тя вече не го чуваше. В стаята останаха само дъщеря ѝ и Зенит — верният пазител на техния малък свят.

— Обичам те, Зенит — шепнеше Катя.

Валентина седна на дивана и сълзите сами потекоха:

— Той трябваше да те вземе със себе си… Но може би те остави заради нас.
— Мамо, сега той е наш — усмихна се Катя.

И за първи път от месеци, Валентина почувства истинска сигурност.