Последното желание на един затворник беше да прегърне кучето си за последен път. Но щом животното прекрачи прага на килията, се случи нещо, което никой не беше очаквал.

Неговото последно желание преди да изпълнят присъдата, която щеше да сложи край на живота му, беше простичко и болезнено: да види германския си овчар за последен път. Той вече бе приел съдбата си с тиха покорност.

Дванадесет години всяка сутрин се събуждаше в мразовитата самота на килия B-17. Обвинен в убийство, което упорито отричаше, той крещеше своята невинност, докато думите му потъваха в мрака на затвора. Първоначално се бореше — пишеше жалби, търсеше адвокати, отказваше да се предаде. Но с времето волята му изстина, докато накрая се отказа да се съпротивлява и прие края.

През всичките тези години само едно нещо поддържаше духа му: неговият овчар. Нямаше семейство, нямаше приятели. Кучето беше всичко — неговата топлина, неговият спътник, единственото същество, което никога не го бе напуснало. Открил го като треперещо кутре в мрачен ъгъл, той го взе под закрилата си. Оттогава те бяха неразделни.

Затова, когато началникът на затвора го попита за последно желание, той не поиска нищо друго освен:
— „Искам да видя кучето си. Само още веднъж.“

Пазачите се замислиха, но пожеланието му беше уважено. В уречения ден го изведоха в двора на затвора. И там, сред студения въздух, той го видя отново.

Овчарката разбра. Тя скочи, откъсна се от повода и се втурна към него. Времето спря. Дванадесет години раздяла се сляха в миг. Тя го повали на земята, но за първи път от години той не чувстваше окови или студ — само топлина.

Прегърна я, скривайки лицето си в гъстата ѝ козина. Сълзи, пазени през десетилетия, потекоха. Той плачеше като дете, а овчарката стенеше тихо, сякаш усещаше неизбежното.

— „Мое момиче… вярната ми,“ прошепна той. „Какво ще правиш без мен?“

Ръцете му трепереха, докато милваше гърба ѝ, запомняйки всяка извивка, всеки допир. Тя го гледаше с безкрайна преданост.

— „Прости ми… че те оставям сама,“ гласът му се късаше. „Не успях да докажа истината… но винаги бях твой.“

Пазачите мълчаха. Някои се обръщаха, не смеейки да гледат. В този момент престъпникът изчезна — остана само човек, чието последно притежание бе прегръдката на своя приятел.

Накрая той погледна началника:
— „Грижете се за нея… моля ви.“

Пазачите се спогледаха. Тогава овчарката излая, сякаш протестирайки срещу съдбата. Той я притисна още по-силно, шепнейки последното си сбогом.